Intimacy happens in moments.
The mistake we make is in wanting it all the time
“From too much love of living, from hope and fear set free…”
Swinburne, The Garden of Proserpine
Понякога порасваме. Понякога помъдряваме. Понякога помъдряваме, отказвайки да порастем.
Щастието е в миговете. Понякога успяваме да му се насладим и когато е тук.
Това е, когато разберем, че няма минало и бъдеще, а само този миг. Всеки миг е алтернативна реалност и няма как да пренесем една в друга. Няма смисъл от надежди, страхове и планове.
Щастието понякога е късогледо и егоистично. Щастието не вижда кой страда покрай него. Иска само да крещи за себе си. Говори в клишета и е досадно за околните. Не поглежда нито встрани, нито в огледалото. Щастието е и глухо, не слуша съвети и предупреждения. Така е то.
Щастието е моментна импровизация по слух. Без теория, без подготовка, без ноти и диригент.
Щастието.
Самородно. Кратко. Крехко.
Често не успяваме да му се радваме, докато е тук, правейки се на възрастни, правейки планове, дори такива за самото бъдещо щастие… а то всъщност е било там, тогава, в миговете. В малките неща – поглед, усмивка, потупване по рамото. Усещаме, когато го загубим. Не забелязваме щастието, но липсата му е силно осезаема.
Веднъж четох един отзив за филм, в който авторът казваше, че предпочита малката му дъщеря да гледа филм, в който девойки, отишли за наркотици са брутално убити, отколкото боза като “Хубава жена”, в която се намеква че да си проститутка е възвишено и приятно поприще.
Холивуд промива мозъците.
Любовта побеждавала всичко.
Любовта не побеждава навика.
Любовта не побеждава зависимостта.
Любовта не побеждава битието.
Любовта не побеждава почти нищо.
Любовта не побеждава.
Любовта.
Не.
